Замислих се за идващата есен и смяната на сезоните... Понякога ми се струва, че всичко в природата е така свързано едно с друго, че всичко в нея се води по аналогии, по една обща логика, но показана по различни начини, на различно място и в различно време. Есента... след пролетта, когато откриваме себе си учудени от чудесата и красотата на току-що събудилата се природа, и след лятото, радвали се на безкрайното слънце от мечти и безгрижност... Идва тя. Есента... връщъща ни „към настоящето”, към отговорностите. И това ни носи мъничко тага, само подкладена от студените, ветровити нощи и размитото от дъжд слънце през деня...
Чудя се... дали пък сезоните не са своеобразен символ и на основните периоди в човешкия живот? Дали пролетта не е всъщност детството – слънчево, пълно с надежди и учудване от един свят, в който току-що си попаднал. Лятото, като олицетворение на донякъде безгрижните юношески години, преливащи от желание за живот... Дори най-горещите летни дни ми се струват на място в тази логика. Та нали всички правим грешки през тийнейджърските си години и се „опарваме”, просто за да добием житейски опит... Но и той не е просто и лесно нещо. Какво нещо всъщност е опитът? Дали не е самият живот? Богата палитра от моменти, които си преживял, състояния, в които си изпадал, спомени, впечатления... положителни и негативни... И тогава идва моментът, в който си даваш сметка за това какво си преживял и че то никога няма да се върне. Тогава идва есента – времето за размисли и отговорности. Сигурно е неслучайно, че повечето от нас свързват настъпването на края на лятото/ началото на есента със започването на работа/ училище/ университет. Сякаш за емфазис на онова специално настроение на философска меланхолия, което ни завладява с първите паднали листа и дъждове. Точно тези три съставни елемнта на живота на всеки от нас символизират отговорност. Отговорностите, пред които всеки от нас е длъжен да се изправи и поеме. Все пак, съдбата ни е в нашите собствени ръце. И от свободата да чертаем своето бъдеще извира и провокативният въпрос на отговорностите. Отговорностите, да... които имаме като граждани, наследници, родители, хора... Отговорности, наши, и всичките са изцяло обърнати към самите нас. Отговорности, трудност, себедоказване... а може би цялата концепция на трудностите в живота е да докажем на нас, на себе си и на никого другиго, че можем? Но какво? – ами че можем да ги преодолеем. Че имаме силата. Имаме волята. Имаме вярата. Че не сме безверни, не сме просто празни черупки. Че сме хора и имаме свои души и идеали. Дали пък животът не е един тест, на който някой там, горе, ни подлага, за да му докажем и да си докажем... и да се докажем...
Това е красотата на въпросите за екзистенцията – всеки отговор може да бъде счетен за толкова правилен и едновременно с това толкова погрешен, че трябва да се примирим с факта, че никой не може да отговори на тях. Еднозначно и в абсолюция. Те касаят нас самите, отделните индивиди и всеки от нас трябва да им даде своят собствен отговор. Не можеш да съществуваш, без да се замислиш върху това кой си, откъде си дошъл, какво правиш тук и накъде си се запътил...
И нека се върна в началото, за есента... Преди няколко дни усещах горчивина, предизвикана от отминаващото през пръстите ми, неуловимо лято. Искаше ми се още, мъничко, съвсем мъничко още лято и топло слънце. Колко глупава мисъл! Нима забравих, че не друг, а само аз мога да намеря още слънце за себе си? Къде? Отвътре. И в хорските усмивки и погледи, думи и жестове. В музиката, в изкуството. В нещата, които ми дават сила да живея и да бъда. Защото те са моето истинско слънце... Не мога да кажа, че есента е любимият ми сезон от най-вече климатична гледна точка, но... всяко годишно време има своята прелест. Така че сега откривам себе си чакаща с почти нетърпение и началото на учебната година (на учебна година, чийто край се страхувам да видя), и падащите листа, способни за миг да превърнат града в огнище от красота и топлина, дори и небето да е сиво и от него да се сипе тъжен дъжд. Аз чакам. Обичам есента. Нима има друг сезон, който може да ми донесе на крилете на вятъра тази спираща дъха красота, почти забравени спомени и вдъхновение?
